, ,

Дали винаги „Птиците умират сами“? – ревю на романа на Колийн Маккълоу



Автор: Колийн Маккълоу
Заглавие: Птиците умират сами
Жанр: роман
Оценка: 5/5



Най-брилянтната сага на всички времена!

Има една легенда за птичката, която пее само веднъж в живота си, но по-сладко от всяко друго земно създание. Още щом напусне гнездото си, тя дири трънлив храст и няма покой, докато не го намери. Тогава запява сред безпощадните му клонки, притискайки гръд към най-дългия им и остър шип, за да умре, извисена над своята агония, надпяла и чучулигата, и славея. Възхитителна песен, заплатена с живота. Но целият свят притихва заслушан и дори бог на небето се усмихва. Защото най-хубавото се добива само с цената на голяма болка... или поне така е според легендата.




    Приветствия в моя блог, читатели!
  О, откога ми се четеше такава книга! Книга, която да ме погълне изцяло в сюжета си и да ме пренесе в изписаното между страниците, да ме обладае дотолкова, че да ме боли, да се радвам, да тържествувам и да тъгувам с цялото си сърце заедно с героите в нея. И защо, да му се не види, отлагах толкова дълго да я прочета!?
    Именно такава книга се оказа за мен „Птиците умират сами“ от Колийн Маккълоу. Такава книга не може да не се допълни с поне малка историческа бележка в началото на ревюто ми, затова нека ви я представя. Книгата е написана през 1977 г. и се фокусира върху семейство Клийри и тяхната съдба, като обхваща годините от 1915 г. до 1969 г. Този роман е един от най-продаваните и най-успешните на всички времена, като потвърждавам, че дори в България е създал доста голям шум. [потвърдено от случайна жена във влака, която ме видя да чета тази книга]Птиците умират сами“ има няколко адаптации в телевизията, като най-успешен е мини сериалът от 1983 г., последван от допълнението „The Thorn Birds: The Missing Years“ от 1996 г. Другото голямо постижение на романа е, че през 2022 г. е включен в "Big Jubilee Read", което е списък със 70 заглавия, селектирани специално за Платинения юбилей на Елизабет II.
    Определено заслужава всички тези комплименти, мен ако питате.

    Смятам, че книгата те кара да изживееш един цял живот, да се родиш, да преживееш радости и мъки и накрая да остарееш, да усетиш вкуса на смъртта и цената на живота. И да се преродиш, също както тревата пониква зелена след опустошителен пожар. В началото на книгата всички от семейство Клийри [е, почти всички, де] са само деца и ние, читателите, порастваме заедно с тях.
    Така, прелиствайки лист след лист, не осъзнаваме как времето в реалността и в книгата отлита, минали са часове, години, десетилетия, докато в един момент се осъзнаваме, че тези деца от началото вече са напълно пълноправни възрастни, които създават свои собствени семейства или отиват в армията. Именно за такива неща „Птиците умират сами“ те кара да се замислиш – какъв живот искаш да живееш ти самият.

    Искаш ли да си като Меги? С години да преследваш невъзможната любов, за да се докоснеш до нея само за миг, за един единствен път, но той да ти стигне за цял живот. И да знаеш, че любовта, онази истинската, съществува въпреки всичко лошо, което си изживяла, за да платиш за това удоволствие. И след всичко изживяно, да прекараш живота до края на дните си у дома и никъде другаде, сред книгите, пасбищата, розите и спокойствието.
    Или пък искаш да си като Ралф де Брикасар? Да преследваш мечтата си и с цената на всичко да я постигнеш. Дори и да се наложи да жертваш нещо толкова ценно, като любовта, която се среща само веднъж в живота. Да трябва да нараниш някого, за да спечелиш желаното – титлата, властта, парите, но да бъдеш сам и със знанието, че си оставил рана в друг човек... да пренебрегваш своята собствена рана, докато седиш на трона си накрая на света сред божествените храмове.
    „Птиците умират сами“ покрива изключително много варианти на човешки съдби...


„Може би никое човешко същество не е в състояние да прецени кое е по-лошо – едва зародилият се копнеж и съпътстващите го безпокойство и възбуда или осъзнатото желание с непреодолимия стремеж то да бъде осъществено.“

***

„Птичката с тръна в гърдите следва неумолим закон. Сама не знае какво я кара да забие шипа в сърцето си и да умре, пеейки. Когато острият трън я пронизва, тя не подозира, че я очавка смърт; само пее и пее, докато не ѝ останат сили да издаде нито звук повече. Но ние – когато ние забиваме шипа в гърдите си, знаем. Разбираме. И все пак го правим. Все пак го правим.“


    Уви, също както и в живота [предполагам], има някои ненужни и дори нелепи моменти. Не бих искала да издавам сюжета, затова следващите думи ще бъдат видими само като ги маркирате. Дейн се оказа един изключително нежен и чист като росата персонаж, чиято смърт не бе необходима. Не почувствах изцяло изпълнена неговата роля в цялата история, а сякаш беше така, защото трябва да бъде така. Насилено някак. Неизпълнено. Като цяло с децата на Меги не се разбрах много добре, някак странични стоят на фона на Клийри, на Дройда и всичко останало. Усеща се, че са свободни електрони и живеят живота си сами за себе си (и Бога в случая), далеч от сърцето и същината на Дройда.

    А Дройда. О, как само се влюбих в нея! Звучи приказна. Така описана от авторката това местенце изглежда като мечтаният дом. Като читатели, които могат да проследят чувствата и мислите на всички персонажи, ние започваме да усещаме Дройда именно като наш дом. Запомняме кое къде стои, кое как работи, малко сме скептични при промените, но и се вълнуваме на новостите. Там всичко си е на мястото, с изключение на децата на Меги, но това вече го коментирах.

„Във всяко нещо съвършенството е непоносимо скучно. Що се отнася до мен, предпочитам да има и малко несъвършенство.“

***

„Той е просто мъж. Ти си същият – огромни мъхнати нощни пеперуди, които се блъскат до полуда за някакъв си пламък зад стъклото, толкова прозрачно, че очите ви не го забелязват. А когато най-сетне налучкате пътя и влетите в пламъка, изгаряте и падате мъртви. А през цялото това време в нощната прохлада отвън е имало и храна, и любов, и нежни пеперуди за вас. Но виждате ли ги вие, искате ли ги? Не! Все за този огън – втурнали сте се като обезумели, докато изгорите в него!“

    Много се изписва за отношенията между хората в „Птиците умират сами“. Именно за това е тази книга: за хората, за живота, за семейството, любовта и омразата, но също и за мечтите. Всеки персонаж има мечти и често те се различават от тези на човекът, в когото са влюбени. Именно там се крие и тайната на живота – да откриеш човек на този свят, един едничък, с когото да имате общи мечти и обща любов...


„Няма нещо, което да няма правото да се роди – особено ако е блян.“





Благодаря ви, че отделихте от времето си за това ревю! Обичайте живота и се възползвайте от него. До скоро!



Полезни линкове:

Книгата в Goodreads
Фейсбук страницата на The Book Pub
Моят книжен Instagram профил

Други книги, които биха ви харесали:
Семеен албум – Даниел Стийл
Никога повече“ – Колийн Хувър
Игра на живот“ – Кен Гримуд
Богат, беден“ – Ъруин Шоу
Малки жени“ – Луиза Мей Олкът













Continue reading Дали винаги „Птиците умират сами“? – ревю на романа на Колийн Маккълоу
, ,

Ревю на колекционерското издание „Gravity Falls: Journal 3“



Автор: Alex Hirsch
Заглавие: Gravity Falls: Journal 3
Жанр: колекционерско издание, фентъзи
Оценка: 5/5




Journal 3 brims with every page ever seen on the show plus all-new pages with monsters and secrets, notes from Dipper and Mabel, and the Author's full story. Fans of Gravity Falls will simply love this 288-page full-color jacketed hardcover version of Journal 3! Plus the book jacket doubles as an exclusive poster!





    Приветствия в моя блог, читатели!
  Днес ще си говорим за едно прекрасно издание – Gravity Falls: Journal 3, което за съжаление няма български превод към момента. Получих го като част от коледните си подаръци и го прочетох за няма и два дена, с което само мога да докажа колко е зарибяващо. Макар че като огромен фен на анимацията [гледала съм я незнайсет пъти вече] не ми беше нужно много, за да се влюбя. Точно като Дипър от сериала не можех да устоя на загадките и чудноватите същества, вписани в дневника.
    И като за начало на това книжно ревю ще спомена, че това е специално издание, публикувано вследствие на сериала „Тайните на Гравити Фолс“, което няма как да не сте чували, ако сте гледали ТВ програмата на Дисни. То представя абсолютно всичко, засегнато в анимацията, плюс още много допълнителни и ексклузивни материали, запълващи липсите между епизодите. Определено си е колекционерско съкровище за всеки фен. Затова, ако не сте гледали сериала, едва ли ще представлява ваш интерес. Обаче за всички фенове не мисля, че има място за колебание дали да си го вземете – няма да съжалявате!

    „Тайните на Гравити Фолс“ макар и анимация за деца има изключително сложно изграден свят и сюжет, на които се възхищавам всеки път, когато го гледам. Всеки персонаж е комплексен и многопластов, всяко събитие е свързано с предишното и влияе на следващото, а това, че има easter eggs навсякъде е просто уникално. При всяко мое повторно гледане забелязвам все повече детайли от предния път и мога само да се възхищавам на Алекс Хирш за всичко, което е създал. А след запознаването ми и с книгата „Gravity Falls: Journal 3“ дори още повече се подхранва фенщината ми.


    Книжката е с твърди корици, обложката крие в себе си плакат на чертежите на голямата машина от сериала, хартията е много приятна на пипане и текстът започва с бележка от автора още на крилата на обложката. Самото съдържание е досущ като това, което виждаме в сериала, като допълнително има и истории, бележки, същества, мистерии и други, които са ексклузивни за книгата. Също така, накрая можем да видим дори страници, които са писани изцяло от Дипър и Мейбъл [даже и Сус], с техния почерк и изказване, докато дневникът не се връща отново при собственика, който довършва с изцяло нови приключения последните страници. Огромно удоволствие е дори само да разглеждаш страниците без да се зачиташ.


    Направи ми и впечатление, че написаното в дневника върви по линия на действията, които се развиват в сериала или поне ги използва като рамка. Така, колкото повече четем, толкова по-свързани и зависещи стават събитията и научаваме подробности, които липсват в екранизацията. Отделно, чрез този дневник можем да проследим животът на Форд преди събитията от появата на Дипър и Мейбъл в града, както и какво е правил той, докато е бил извън тяхното измерение. Това само доказва колко богато изграден е светът от Гравити Фолс. Интересни за четене са и мислите, които Форд споделя за всеки персонаж – от близнаците до Уенди и Сус.


    Ако сте като мен и „Тайните на Гравити Фолс“ живее в сърцето ви, то този дневник ще бъде едно емоционално пътешествие и за вас. Особено в частите, в които главните персонажи са изписали своите чувства и мисли след по-големите и важни събития. Няма какво да се чудите, харесвате ли Гравити Фолс, този дневник трябва задължително да го притежавате. А сега ще ви оставя с един хубав цитат:


*

“Stay curious, stay weird, stay kind and don't let anyone ever tell you you aren't smart or brave or worthy enough.”

*



Благодаря ви, че отделихте от времето си за това ревю! До скоро!



Полезни линкове:

Книгата в Goodreads
Фейсбук страницата на The Book Pub
Моят книжен Instagram профил



Continue reading Ревю на колекционерското издание „Gravity Falls: Journal 3“
, , , , ,

2022 на кинолента и книжен отчет (Акценти 2022)




Добре дошли на годишните акценти на The Book Pub – 2022 г.!




    За много години, читатели!
   Сякаш без да е минала една цяла година, а само мимолетен сън, ето ме отново, пред екрана, пишейки годишни книжни акценти. Благодарна съм, че въпреки всичко, което се случва през всяка изминала година – всички радости и нерадости, успехи и провали – аз отново сядам тук и пиша. Книгите, моят блог, любимите ми заглавия и жанрове, всички онези измислени светове и чужди животи са това, което ми напомня коя съм, дори и да не чета всеки ден, дори и да прочитам минимално количество книги на година, те са винаги там и винаги ще определят, че съм именно читател преди всичко останало.

    В интерес на истината едно от пожеланията ми за 2022 г. се сбъдна – а именно да имам повече време за четене и писане. Не знам как успях, но четох повече, въпреки по-малкия брой заглавия (общо 27), но пък се осмелявах да започвам по-обемни книги. [which is a win-win] Относно писането мога да кажа, че се стегнах и успях да напиша цялата си дипломна работа, да сътворя цял фентъзи сборник заедно с моя приятел, да завърша първата си стихосбирка (и двете са все още само за лично четене) и да напиша две научни статии за сп. „Библиотека“ и с трета, задаваща се на хоризонта. Определено съм доволна от 2022 г. в това отношение, имайки предвид динамичността на събитията във всеки един сезон от годината. Все пак, някои от творческите ми изяви може да прочетете в писателския ми блог. (линк)

    
    Сега предлагам да ви покажа какво прочетох:





Прочетено през 2022 г.

  1. „Сънища“ – Виктор Меламед
  2. Котаракът, който спасяваше книги“ – Сосуке Нацукава
  3. Пожарникаря“ – Джо Хил
  4. Reminders of Him“ – Колийн Хувър
  5. Краят на Аврора“ – Джей Кристоф, Ейми Кауфман
  6. „Балада за Георг Хених“ – Виктор Пасков
  7. „Диви разкази“ – Николай Хайтов
  8. „Лавина“ – Блага Димитрова
  9. Червенохалата“ – Цветелина Владимирова
  10. "The Library" – Bella Osborne
  11. „Спасителят в ръжта“ – Джеръм Д. Селинджър
  12. „Ние, врабчетата“ – Йордан Радичков
  13. Върховна колекция Марвел комикси – от брой #24 до #43

*линковете са към ревютата в блога





Класациите на 2022 г.



~Любими книги 2022 г.~


1.     “Reminders of Him” – Колийн Хувър

2.     „Балада за Георг Хених“ – Виктор Пасков

3.     „Котаракът, който спасяваше книги“ – Сосуке Нацукава

4.     „Червенохалата“ – Цветелина Владимирова

5.     „Краят на Аврора“ – Ейми Кауфман и Джей Кристоф



~Любими филми и сериали 2022 г.~


1.     Avatar: The Way of Water

2.     House of the Dragon

3.    The Guardians of the Galaxy: Holiday Special

4.     Uncharted

5.     Obi-Wan Kenobi

6.     The Dragon Prince

7.     Moon Knight

8.     Stranger Things Season 4

 


~Концерти 2022 г.~

    Може би е време да добавя и нова графа в годишните акценти, а именно „концерти“. Изминалата година посетих няколко концерта и музикални фестивала:

  1. Hills of Rock 2022 Sofia
  2. Hills of Rock 2022 Plovdiv
  3. Spice Music Festival 2022 (Burgas)
  4. Infected Rain (Sofia)
  5. Godsmack (Sofia)

 






 

    Концертите се превърнаха в още една моя страст и хоби. Надявам се всичко да бъде наред и отново да имаме щастието да можем да посетим подобни събития и през 2023 г. А също и стискам палци за отдавна несъстоялия се Комик Кон [чакаме го от 2019-та г.]

    Другия прекрасен акцент за изминалата година е, че първата част на Върховна колекция графични романи на Марвел е факт! Вече имам всичките 60 броя! А чудесната новина, че от издателството ще продължат серията с нови 60 броя, много зарадва всички фенове. Определено това е най-скъпата книжна колекция [буквално и сантиментално], която притежавам, ха-ха. Всичко в нея ми е любимо – качеството на изданията, оформлението, историите, хартията и рисунките. Не се харесахме с всяка една от подбраните истории, но определено имам много фаворити.

    

      Та, така може да се обобщи моята книжна 2022-ра година. Определено можеше и по-добре, но както обичам да се оправдавам, поне се запознах с някои от новите си любими книги, слушах страхотна музика, преживях невероятни неща и гледам бързо да забравям лошите моменти. ♥ За новата година предстоят много вълнуващи неща и единствено ще си пожелая здраве и достатъчно вдъхновение, за да успея да ги усъществя и да ви ги покажа. Ще се опитам да бъда по-активна тук, както и в Инстаграм. May the force be with us all!


 Благодаря ви, че се отбихте в блога ми! Желая ви едни прекрасни празници и успешна 2023 година! Нека всичко, което пожелаете, да ви се сбъдне, защото го заслужавате!
До скоро от мен! ♥



Полезни линкове:

Моят Goodreads профил
Фейсбук страницата на The Book Pub
Моят книжен Instagram профил
Фотографска страница



Continue reading 2022 на кинолента и книжен отчет (Акценти 2022)
, ,

Ревю на „Ние, врабчетата“ от Йордан Радичков и малко цитати




Автор: Йордан Радичков
Заглавие: Ние, врабчетата
Жанр: детска литература
Оценка: 5/5




Една от най-обичаните детски книги на Йордан Радичков, „Ние,врабчетата“, излязла за първи път през 1968 година, продължава да радва децата и техните родители и днес. Книгата е с илюстрациите на автора.

Заедно с приключенията в живота на У Фу, Чир, Юнашка фланелка, Драги ми господине и останалите врабци, малките и големи читатели на Радичков се потапят във врабчия живот, който е толкова близък до човешкия.

„Ние,врабчетата“ е и най-познатата детска книга на писателя, която успява да спечели любовта на читатели от целия свят. Историята на врабчетата е един от най-дълго задържалите се спектакли на сцената на Столичен куклен театър.




    Приветствия в моя блог, читатели!

    Оня, който е бил затворен, най-добре разбира жаждата за свобода."

  „Ние, врабчетата“ е публикувана през 1968 г. за първи път, написана от гения Йордан Радичков. Това е книга, която независимо в какъв период от живота си я прочетеш, винаги ще откриеш нещо ново. Радичков е българският Екзюпери, а „Ние, врабчетата“ са побългарената книжка за „Малкия принц“. Независимо от късият си обем книжката дълго стои в умът на читателя, особено с толкова запомнящи се персонажи и случки, а пък и поучения. Кой да знае, че Дунав извира от изворите си, нали така?! А това е много важно да се знае, според нашият разказвач Джифф и другите врабчета.


“Трудните уроци са по-мъдри и по-благодарни за човека от лесните — това сам съм го изпитал и го зная от опит. Лесният урок се усвоява с леснина и от него почти нищо не научавате. Трудният урок иска много пот, но пък като усвоите урока за цял живот ще ви държи влага.”


    Разбирам, че като деца, четейки „Ние, врабчетата“, ние виждаме всичко по много по-игрив, закачлив, забавен и чисто по детски начин. Виждаме как врабчетата си играят, както и ние си играехме на семейства, виждаме ги как обикалят из полето, търсейки приключения. Ала като вече по възрастни тези разкази ги виждаме различно. Започваме да разбираме врабчетата като нещо друго, като съвсем други особи, много по-многопластови персонажи. И тогава, именно заради това, осъзнаваме колко много сме пораснали от последния път, когато сме отворили „Ние, врабчетата“.

    „Ние, врабчетата“ не е само весела детска книжка. В книжката има и много тъга. Главата „Птича перушина“ доказва това твърдение. С всяка дума текстът сече дупка право в сърцето на читателя и само безчувствена кукувица не би пуснала дори само една сълза. Всички останали ще си намокрят фльонгите до една от рев. Така, когато човек очаква, че държи лековата детска книжка в ръцете си, остава изненадан от тежестта, с която са наслоени разказите от типа на „Птича перушина“.

    Прочитайки „Ние, врабчетата“, читателят открива цял един нов свят. И когато чака автобусът на спирката или се разхожда тананикайки си някоя песен (защото така никога няма да бъде самотен, ако си носи песен със себе си) и види случайно някое птиче, веднага ще каже „А, това сигурно е Джифф или Пешеходецът и сигурно ме шпионират по най-шпионския начин“ и ще ги остави да продължат да го шпионират, защото знае, че врабчетата го правят най-добре.
    Персонажите в книжката се превръщат в новите ти най-добри приятели за отрицателно време. Всеки от тях си има нещо отличаващо за себе си, с което ти става драг.

"Чир беше точно такъв – ако му кажеш с дума, няма да разбере, а ако го удариш по главата, разбира веднага. Не зная как е при вас, хората, но при нас е така."


    Още от черупката си врабчетата имат индивидуален характер, като със сигурност, когато прочетете книжката, ще припознаете някого познат в тях или пък дори самия себе си. Например, аз мога да се припозная в два персонажа – на Драги ми господине, защото обичам да си мрънкам и да давам акъл, когато не съм доволна, но и на Джифф, защото обичам точно толкова силно, колкото той своята Ю. Тц.

Тъй както те гледам, Драги ми господине, ти само дето целия свят не си закачил с твоите забележки. Ще го закача и забележка също ще му направя. Никак не ми мига окото!… Той се завъртява да огледа целия свят и започва да му вика отгоре: Ало, драги ми господине, къде си се втурнал така през просото? Но целият свят дори и не поглежда врабеца, ами си гледа своята работа и върви право през просото.“


„Тогава ние, без да разговаряме, се втурнахме към падналата перушина и всеки от нас взе по едно перо, та да го занесе в гнездото си за спомен. Аз също вдигнах едно перо и си мислех по пътя, че всяка сутрин ще го вземам със себе си, за да хвърчим заедно. Но то беше много изстинало, та трябваше да го топля дълго в старото си гнездо. И знаете ли, че когато аз го топля, перото на Ю. Тц. сякаш оживява и също започва да ме топли. В такива случаи го пускам от гнездото и то дълго, дълго хвърчи и играе във въздуха, докато накрая падне на земята.“


    „Ние, врабчетата“ свършва прекалено бързо, защото изобщо не ти се иска да се разделиш с тези забавни и интересни персонажи. Важното обаче е, че дори и [засега] да си кажем „чао“ с тях, те остават с нас и са ни научили на сумати важни врабешки поуки, а ние само трябва да внимаваме да не сбъркаме, защото Драги ми господине веднага ще ни направи забележка. И помнете:

„Ако вие, деца, някъде по пътя си срещнете птича перушина, недейте я отминава. Повдигнете я от земята и я пуснете да полети и тя ще ви бъде много признателна. Защото една птица може да бъде мъртва, но перата и са винаги живи. Недейте отминава нашата птича перушина, деца, недейте отминава спомена на нашия живот, а го съживявайте!“






Полезни линкове:

Книгата в Goodreads
Фейсбук страницата на The Book Pub
Моят книжен Instagram профил



Книги, които също ще ви харесат:
Софийски магьосници – Мартин Колев
Град от месинг – С. А. Чаркаборти
Алена кралица – Виктория Айвярд

Continue reading Ревю на „Ние, врабчетата“ от Йордан Радичков и малко цитати